Скъпи приятели,
от днес започвам да вписвам нещо подобно на дневник.
Заглавието, което виждате по-горе не е избрано случайно. Би трябвало да се възприема буквално. Би трябвало да се възприема и с главни букви, понеже през последните 20 години след промените обществото ни непрекъснато изпитва глад по едно или друго, без да пропускаме истинския глад. И тук не става дума, че сме си дали почивка от себе си, че сме се отказали или че без време сме подхванали гладна стачка. Не, сякаш орисани, като герои на Смирненски, да зяпаме през витрините, ние доволно потриваме ръце само, когато някой наистина се провали, ама с гръм и трясък. Не, че преди нямаше глад, просто бе от различен вид, а и поне не приличахме на сомалийчета...
Но май взе да става много сериозно, така че казвам стига. И без това се намираме в криза (въпреки че незнам дали някога сме излизали от нея), която трябва да преболедуваме. А няма нищо по-оздравително да се посмеем над злободневието си и да престанем да се взимаме толкова насериозно. Някой ще каже, че живота наистина е сериозен. Дори да приемате това за истина не бива да изпадате в състояние на кататоничен пристъп, само защото живота може да ви го върне тъпкано за безгрижието. А и в  крайна сметка, както казват бабите, на каквото си постелеш, на такова ще легнеш. Пробвайте сега да си избиете зъбите с чука за месо, който и без това вече не ви трябва, и да го избълвате това горното в скоропоговорка. А сега си представете, че лъжицата която ближете, докато четете този пост (колко точно измислено между другото - пост) е замръзнало парче пражка шунка, което трпбва да стоплите с езика си... Незнам за вас, но аз току-що лакомо си преглътнах обилното слюноотделяне, защото както може би се досещате, наоколо няма и помен от пражка шунка, дори и на снимка. В такива случаи единственото, което му остава на човек, се нарича въображение.
Ще кажете, че темата не е оригинална. Майната му! На кого му пука! Това просто е опит за алтернативен поглед към едно въображаемо настояще, разбира се нелишено от голяма доза истина. И така:

ДЕН ПЪРВИ

Днес видях как последната ми пържола изчезва прегоряла в търбуха на боклукчийския камион. Не ме винете, че останах няколко часа около кофите за боклук, докато дойдат да ги изхвърлят. И без това нямах какво друго да правя. Нещото, наречено работа, така избледня в миналото, че вече дори насън не мога да извикам конкретен образ по темата. А и не ми се разделяше с парчето месо. Бях доста привързан към него и може би нежелението ми да го изям го превърна в препечена подметка. Не че от това ми стана по-добре. Сигурно щях да се чувствам поне малко благодарен на свинята, ако се бе разходила из чревцата ми. Но така било писано. И във всичко това, смея да твърдя, имаше нещо пророческо. Обаче пророчеството не струва нищо, ако не успееш да разчетеш знаците. А на мен смисъла на прегорялата неупотребена пържола наистина ми убягваше. Но както и да е, може би с времето ще разбера накъде ме водят трохите на Хензел (или беше Гретел?!). За момента единствено ме изведоха обратно вкъщи. И понеже чувствах известна липса след сърцераздирателното си сбогуване с пържолата, погълната така брутално от ненаситния търбух на камиона, реших да отворя хладилника. Отвътре ми се усмихнаха няколко премръзнали трохи и конденза по рафтовете. Дори липсата на опаковки не бе никак успокояваща, затова преглътнах на сухо и затворих вратичката. Е, нищо, поне трябваше да опитам. Остава ми единствено да компенсирам с духовната храна от телевизора. Това последното е твърде спорно, съгласен съм, но чувствам че нямам сили за културологични спорове, затова ме оставете да потъна в унеса на апатията, докато мракът ме обвие... поне до изгрев...