Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.11.2009 17:51 - Лондон (free novel)
Автор: milub Категория: Изкуство   
Прочетен: 589 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 23.11.2009 17:54


 

 

 

 

 

LONDON

 

На  моето единствено вдъхновение... Крис...



ГЛАВА 1:

(Тони)

 

Тони бе влюбен в лесбийка, чукаше една глуповата нимфоманка и сънуваше, че прави свирки на мъже. Хомосексуалните сънища обаче въобще не го притесняваха. Напротив, той осъзна, че тези фантазии определено му действат като виагра по отношение на собствената му персона. Когато се събудеше след такъв сън с набъбнал член, обикновено му се искаше да си разтвори бузите (без да уточнява кои) и да се самочука с часове. Самочукането бе глагол собственоръчно изкован (ех, тази литература...) от самия него и не можеше да се тълкува еднозначно. Той означаваше и сам и авто или просто чисто чукане без емоционални подправки, в зависимост от позата, случая, желанието или партньора.

Партньорите на Тони обаче все още попадаха в графата “утилитарен”, с което неговите приятели съвсем не бяха съгласни, като се има предвид настоящия. По-скоро партньорка, Лейди Би трудно можеше да се впише в традиционните рамки за гадже от женски пол. Заредена с порядъчна доза раздвоение (тя бе един величествен Близнак, както сама обичаше да казва) и твърди мускулести ръце Лейди Би играеше двойна игра винаги когато и с каквото и да се заемеше. Въпреки че бе с добре развити мускули, тя бе женствена на вид и поддържаше тази визия в обществото, за да може лесно да манипулира мъжката част от света. Манипулацията определено й се получаваше. Понеже не отдаваше голямо значение на тялото си като сексуален обект, а и прекалено много обичаше секса, Лейди Би често се отдаваше с непознати, слабо познати или просто хора, с които се срещаше в работата, на див секс. За нея самата това носеше две удоволетворения. Първото бе, че това значително отслабваше прехвалената тестостеронова сила на мъжете и те ставаха като пластелин в ръцете й (една не лоша метафора за ефективна манипулация), за да може да ги използва както тя реши за добре. И второ, така задоволяваше другата половина от раздвоената си личност, която обичаше грубостите в секса, игрите на подчинение, садо- и мазо- откровенията.

Когато сподели това с Тони обаче Лейди Би реши, че е допуснала грешка. Тони не се вписваше в типа мъж, над който тя доминираше. Той бе нежен, мил и малко женствен и бе идеален за сърдечна приятелка на жена като нея. Само че Лейди Би не обичаше да се отпуска вечер на канапето и да разказва на разнеженото си мъжле какво й се случило през деня, а и напоследък Тони все по-малко я задоволяваше в леглото. Затова тя реши да го подразни малко с креватни случки, за които той нямаше и идея, провокирайки го, за да може по някакъв начин да достигне до проблема, който очевидно се е появил в него.

- Слушай, скъпи, напоследък си мисля малко да експериментираме.

- С какво да експериментираме? – попита разсеяно Тони, който се бе зачел в новото издание на книгата “Какво готви Европа?”.

- Имам предвид секса. Напоследък си малко пасивен и свършваш прекалено бързо.

- Какво? – промърмори той отсъстващо, тъй като се бе концентрирал върху рецептата за “петниста патка върху начервени тестени бузи”.

- Хей, искаш ли да опитаме това? – попита той въодушевено – Нарязва се...

Лейди Би го погледна с онзи изпепеляващ поглед, неподлежащ на прилежно описание, който ако бе засекъл неговите очи определено щеше да ги спихне, докато се разтекат в изпотената му пазва. Лицето й се наля с кръв.

- Слушай бе, педераст! Аз ти говоря за нас двамата, за бъдещето на връзката ни, а ти ми размахваш снимки на ястия болни от трипер пред очите! – закрещя тя, скочи на канапето и го стисна за топките.

- Аааауууууу! – разпищя се Тони – Не така!... Не бива...!

- Именно, за нищо не те бива! – контрира го тя, пусна му тестисите и се нахвърли с шамари върху него.

Половин час по-късно тя вече съжаляваше за избухването. Освен че го би, докато не му разкървави цялото лице, Лейди Би после съвсем директно му заяви, че времето, което прекарва извън къщи е наполовина споделено с други мъже и да не си мисли той, че като тя му е позволила да й смуче клитора това нещо означава, защото нищо не означава, а да не говорим за това, че сексуалните игрички с другите партньори не струват колкото всичкото му чукане през цялото време на връзката им, без да се брои главата с “Петнистата патка”, обикновено прекарана в кухнята в съвсем недотам компрометиращи пози.

Останал изненадан и дълбоко обиден от тази атака и цялото сриване на мита за добрата връзка без любов, Тони побърза да изчезне от погледа на тази подивяла нимфоманка и да се скрие засрамен в Кукления театър, като граховото зърно под принцесата или както там беше на сцената. Тони нищо не разбра от видяното, ако разбира се не изключим изключително красивия младеж (Миро), превъплътил се като граховото зърно и принцесата (Тина) с невероятно сексапилните устни, само за целуване, въздъхна Тони. А после се зачуди за кое от двете въздъхва..., а може би за двете?

Когато представлението свърши Тони намери себе си да чака пред гримьорната и тъй като не искаше да се прибере при онзи звяр реши, че може да продължи да чака, каквото и да става след това. Докато чакаше мислеше за себе си. Грижливо гледаната пясъчна кула се бе срутила и сега фундамента го болеше така, сякаш го бяха намушкали в корема, или там някъде, между колоните. Болеше го, понеже изведнъж осъзна, че не държи нищо в ръцете си, че животът му е пълен хаос, а той самият е един объркан емоционално и житейски млад човек, лишен от смисъл. Усещаше, че пада, пада все по-дълбоко в свят, за който не му бе ясно нищо. Не знаеше дали половата му принадлежност, която упорито го объркваше, би могла да му послужи за нещо в едно изключително безполово време, реалност създадена по стечение на някакви си обстоятелства, които никой не управляваше и не уважаваше. Дори вече и работата му като сценарист в телевизионното предаване “За животните с любов” не му носеше удоволствие както преди и той се колебаеше дали да продължи да пише за тях. Не че не обичаше животните, само че някога смяташе, че е способен на нещо далеч по-голямо от сладки глупотии за насиращото се кошерче. В мечтите си се виждаше поставен на пиедестал (може би, мъртъв?!), някъде дълбоко в себе си вярваше, че е гений. Иска ти се, братчето ми! Искаше му се, вярно е. Понякога дори искаше да е неизличимо болен, сякаш това би освободило и тялото и духа му от сковаността на битието и времето, в което бе попаднал. Какво толкова, малко СПИН, левкемия или рак на дебелото черво и тестисите еднивременно, нещо толкова сериозно например, като смъртта, от което няма измъкване. Би ли написал тогава романа на своя живот, би ли останал в безвремието, безсмъртен? Ядосваше се на себе си, че вече дори не изпитва не само необходимост, но и желание да пише. Всичко се бе оваляло в лайна и смърдеше, а единствената вина бе в самия него. Тони знаеше това…

В този момент вратата на гримьорната се отвори и прекъсна мислите му.

Тони стоеше и зяпаше в рамката на вратата, където се бе очертал един, глупости не един, а повече, със сигурност поне два силуета и неговата сянка. Хей, Тони, къде си човече? С глава в облаците, при Люси?! Или просто...?

Тони просто бе омагьосан.

...

- Няма какво да ми говорите – продължаваше Миро – Ето например, няма по-лесно от това да обърнеш нещо така, че то да придобие смисъл съвсем различен от първоначалния. Подмяната на една буква е достатъчна. Също както в Интернет сериала “Микрофон и Пишка”. Чували ли сте го?

- Не. – отговориха в един глас Тони и Тина през леко изненадан смях.

- Е, това е хита на сезона. Води го някакъв, който е нарекъл себе си гражданина Страпон Дилдон. Казва ли са ми, че в главата наистина прилича на вибратор, но незнам, не съм го виждал лично. Основната му мисия, а знаете че всяка програма претендира за такава, е да задоволява онанистичните желания на публиката, предвид факта, че теледилдониката все оше е прекалено скъпа за масова употреба. Не вярвам някой да се изпразва като го слуша, но  има един безспорен плюс – гласа му е невероятен, мек и дълбок, съвсем като този на Barry White, когато е трезвен. Разбира се, не малка част от ефекта се дължи на невероятния професионален микрофон, който гражданина Страпон така яко захапва, сякаш наистина е пишка.

- Хубаво, де, но къде му е тръпката? – попита Тина и захапа една цигара.

- Тръпката му е да го гледаш в реално време. То си е почти като риалити. Седи си пича налапал микрофона, а между краката му виси в едър план на екрана огромната му шоколадова пишка.

- Шоколадова ли? Да не би да е негър?

- Не. Използва фон дьо тен.

- За пишката си?!?!

- Абсолютно.

- Е, ти ме разби.

- Нали. – захили се Миро – Сега като гледам как ви потекоха лигите мисля, че можем да поръчваме.

Докато избираха  сервитьорът нетърпеливо чакаше поръчката и с недоволство се чешеше с химикалката зад ухото.

- Докато се чудите – не се стърпя той – бих могъл да ви препоръчам нашата специална селекция от заразени меса. Имаме: Пилешко вретено “Птичи грип”; Телешко задушено “Луда крава”; Котлет “Свинска треска” и внимателно подбран букет от месни дреболии, мариновани в гуано и поднесени в естествена опаковка. А за пиене не пропускайте специалното вино “Урине”, местно производство.

- Този сервитьор е само за онова шоу, за което разправяше. – обади се Тони, след като онзи изчезна с поръчката.

- Прав си, става.

- А за какво всъщност говори Огромния Член? – попита отново Тина.

- За себе си.

- Така ли?

- Ами, да. Разказва преживяванията на пишката си...

- Налапал микрофона.

- ... налапал микрофона, сякаш тя е пълноправен член на обществото. Получава се нещо като серия комикси за възрастни...

- Без проблеми с ерекцията.

- ... без проблеми с ерекцията.

Тони ги слушаше с растящо напрежение, породено не от съдържанието на разговора, а от нещо друго надигнало се в него. Нещо като епифани, относно собствената му личност. Почти като религиозно преживяване на себе си чрез себе си с поглед отстрани. Стана много сложно, но пък посоката е вярна. Поне се надяваше да е така. А и освен това се усети, че съсредоточено зяпа Миро, леко жегнат под лъжичката, което съвсем го обърка. Накара го да се почувства като обречен, като осъден на смърт, а може би ... свободен? С това откровение лицето му застина в почти безжизнена гримаса, а ръката му, понесла чаша към устните, увисна във въздуха.

- Какво има, Тони? Изглеждаш ми унил.

- Незнам. Броя дните и седмиците, сякаш чакам живота ми да свърши.

Миро го погледна с интерес. Нещо не бе наред с Тони и той по-добре от всички на масата разбра къде бе причината за това. Животът на Тони бе стигнал до ситуация, в която бе изчерпал всичките си възможности и не знаеше накъде да продължи. Усещаше го, но не знаеше как. Незадоволеността от ежедневието, незадоволеността от настоящата връзка, незадоволеността от работата и това непрекъснато чувство за празнота, с което се бориш до пълно изтощение.

- Хей. – Миро хвана ръката му – Искаш ли утре да се видим, да поговорим...

- Може. – отвърна автоматично Тони, но в сърцето си бе откровено благодарен за жеста. Това можеше да се превърне в едно ново начало. Струва си да опита, нали?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ГЛАВА 2:

(Тина)

 

2006 бе годината на циците на Тина. Накъдето и да се обърнеше Алая, каквото и да правеше розовите пъпки на гърдите се появяваха пред очите й и винаги променяха добре подредената реалност до секс фантазия.

Да, така беше. След три-годишна връзка Алая все още се подмокряше само от мисълта за езика си, който облизва и засмуква набъбналото зърно на Тина..., а то наистина заслужаваше такова внимание. Доколкото си спомняше Алая, това бяха най-прекрасните гърди, които някога бе виждала, с някакъв си собствен чар, без да са съвършено изваяни.

Тина не мислеше точно така. За нея те си бяха просто гърди и нищо повече, дори й беше омръзнало цял живот да ги гледа, и въобще не разбираше какво толкова в тях кара мъжете да се одървят само като ги зърнат. Тя все още си спомняше как онзи пенсионер от първия ред получи инфаркт, когато тя свали сутиена си в дебютната си постановка. Бе го сваляла стотици пъти и не обръщаше внимание на публиката, индикараше само звуковата реакция, която обикновено бе сведена до различни въздишки. Е, имаше и просташки подмятания, но те бяха дело на пъпчивите неврастенични тийнейджъри, които идваха да си пълнят очите, за да не губят образ нощем в лекьосаните си чаршафи. Този път обаче звукът бе съвсем различен от обикновено. Щом свали сутиена си и се завъртя към публиката Тина, която в този момент, а и винаги в тази ситуация по сценарий, бе със затворени очи, чу ужасяващи писъци точно под себе си откъм първите редове. Странният звук я накара да отвори очи и да види една отвратителна гледка, от която все още настръхваше. На първия ред, по средата, един плешив чичко с голям корем се бе сгърчил между седалките с разкопчан панталон, а през устата си, с пулса на сърцето, бълваше струи кръв върху мекия плюш. Човекът по-късно почина на път за болницата. След този случай режисьора и управата на театъра отрязаха сцената със свалянето на сутиена. Все пак на никое изкуство не му е приятно да събира трупове от първите редове, дори умрели от предоволство.

С този неприятен спомен Тина се събуди, целуна дремещата до себе си Алая и стана да си вземе душ. Днес бе важен ден, защото я очакваше първото й прослушване за филмова роля и то в голяма международна продукция. Тина се отпусна в горещата вана, а после грижливо се обезкосми, за да излезе свежа от банята, като лимонената хавлия, с която бе увита. Отиде в кухнята. Алая вече бе станала и приготвяше кафе.

- Здравей, красиво. Наспа ли се? – попита тя.

- Да. – отговори Тина и се притисна към Алая.

- Мммммм, колко приятно ухаеш на сън. Прииска ми се да се върна в леглото.

- Хей, няма начин. И аз искам да хвърлиш тази хавлия, да ти завържа ръцете и...

- Стига!

- Но не може. Днес е важен ден за теб. – Алая направи малка пауза (за усилване на драматичния ефект, както е по театралните книги). - Довечера обаче няма да ти простя. Ще те обърна с хастара навън. – На което и двете се засмяха и седнаха да пият кафе.

- Тази нощ пак сънувах онзи гаден случай с плешивия чичко. Дали е на лошо точно преди прослушването?

- Не. Мисля че е израз на притеснението ти, как ще се справиш, да не се провалиш. Затова мозъка ти извиква най-неприятния ти спомен в кариерата. - Алая хвана ръката й:

- Не се тревожи, красиво. Ти си много добра. Най-добрата. Няма да имаш конкуренция за ролята.

- Надявам се да е така. – Отвърна Тина, довърши кафето и стана да се облича.

- Хей, знаеш ли – провикна се тя от спалнята – вчера се запознах с един младеж след представлението.

- Какъв младеж? – попита Алая. Бе се подпряла на вратата и гледаше Тина полуиронично. – Ти откога се интересуваш от младежи?

- Не бе, глупаче. – засмя се Тина – Той просто ни чакаше зад кулисите, когато излизахме с Миро от гримьорните. Изглеждаше толкова странно.

- Какво му беше странното? – попита Алая, седна на ръба на леглото и се загледа в преобличащата се Тина. Наистина е красива, помисли си тя.

- Незнам. Изглеждаше някак...обречен.

- Обречен ли?

- Да. Сякаш току-що е осъзнал, че има тумор в мозъка.

- Може пък и да има.

- Хм, не. После пихме кафе тримата и поразговаряхме. Не е имал този късмет. – засмя се Тина, целуна Алая по устните и излезе.

- Успех, мило! – догони я гласа на Алая на прага, миг преди затварянето на вратата.

Когато по-късно пристигна в павилиона Тина видя, че вече се бяха събрали 30-на кандидатки. Помещението бе семпло – много столове, наредени около стените, масичка до входната врата и машина за топла и студена вода при другата врата в дъното. Не след дълго последната се отвори и оттам излязоха двама души. Единият бе мъж на средна възраст с леко прошарена коса и остри сини очи. До него вървеше жена в ефектна тюркоазена рокля и обувки с висок ток.

- Добър ден на всички. – каза мъжът с приятен баритон. – Аз съм режисьорът, а това до мен е моята асистентка. Името й е Биляна, но всички й казваме Лейди Би..., тя си знае защо. – допълни той след драматична пауза и леко смигна към нея. Лейди Би се усмихна невинно и отметна русата си коса.

- Сега, докато тя направи списък и Ви раздаде номерата, аз, за да разсея обстановката, ще Ви разкажа един виц. И така. Вървял си един ден зайо в гората и не щеш ли паднал в една дупка. Уплашил се зайо, взел да вика за помощ. Чуло го магарето, дошло до дупката, видял зайо в беда и какво да прави пуснал си пишката в дупката, зайо се хванал за нея и издрапал навън. На следващия ден обаче зайо забравил къде точно е дупката и взел че пак паднал в нея. Пак се уплашил, почнал да вика за помощ, като тайно се надявал пак да се появи магарето. Този път обаче го чул вълка. Чудел се вълка какво да направи, чудел се, пък като не се сетил извадил мобифона си и звъннал в пожарната. Дошли хората и го извадили от дупката. Зайо поизтръскал дрехите си, огледал се наоколо и няколко пъти тежко въздъхнал. До него вълка, облекчен, че е помогнал, чу въздишките и недоумяващ попитал: Е, защо въздишаш сега? Не ти ли е добре, че си навън? Как е, а зайо?

Как да е, отговорил той и го погледнал със съжаление, който си няма пишка си има мобифон.

Всички в павилиона нервно се изсмяха, а режисьорът доволен се скри обратно зад вратата. През това време Лейди Би дораздаде номерата, пожела успех на всички и също си влезе обратно. Тина обаче не пропусна да забележи, че тя не носи бельо, когато се наведе (Къде гледаш, момиче!) към една от кандидатките да й обясни на ухо нещо. Това я наведе на мисълта... да се наведе? Не, абсурд! Няма такъв случай!. Едно обаче бе ясно, щеше да бъде трудно. Нали? Да, трудно ще бъде, помисли си тя и се опита търпеливо да чака.

Междувременно зад вратата живота предлагаше други емоции. Преди да започнат прослушванията Лейди Би и режисьора направиха един бърз орален тек. После докато той седеше леко изпотен на голия си задник, тя взе панталоните му, изпразни джобовете и му ги хвърли.

- Ето миличък, скрий си нещастното пишле. Време е да започват прослушванията. – каза тя, облиза спермата от устните си и изчезна нанякъде. 15 минути по-късно се върна с две кафета и първия кандидат.

Дойде ред и на Тина. Режисьорът прегледа биографията й.

- Добре, слушам Ви. – каза той и се облегна спокойно назад в мекия стол. През това време Лейди Би замислено почесваше вътрешната част на бедрата си, неочаквано засърбяли я. Дали пък този не ми е лепнал нещо, а, докторе? Движенията й, видими и без просто око, проникнаха в съзнанието на Тина и извикаха малък литературен спомен, като годежен пръстен в първи клас от другарчето по чин. Да, добър избор, помисли си тя, изтърси напрежението в краката си и започна.

Монологът на Тина:

“ Може ли звук, идващ от недрата на корема ти да развълнува чужди цивилизации? Или пък да бъде прикачен като атрибут към половия акт, символ на съвършената любов? Нима в честната и откровена любов изпускането не е част от задължителната програма по подразбиране, без да е необходима проверка на съдържанието или преглед на нервите? Все пак любовта не е болест, предавана по полов път. Пътят е само отсрочка на неизбежното, като острието на бръснача, студено проникващо в зърното ти, най-красивата опаковка на сърцето. Топлият дъх на нечии влажни устни с лек любовен трепет, докоснат до пулсиращите гладки стени. Женствено ли е? Предполагам, но понякога паренето е болезнено, с течение, най-силно когато не си сам и се предаваш по полов път, предаден по полов път. Заспиваш и засияваш. Опитваш на вкус всичко, до което можеш да се досегнеш, без значение с коя част на тялото или в коя част на тялото. Бавно се саморазкъсваш, за да откриеш, че съдържанието е същото. Винаги е било такова... Същото? И се предава по полов път. Вече го знам със сигуриост. Няма тайни, които да не можеш да разкриеш, особено когато са незащитени с плът, по вторичен полов признак. Вярно е, белезите остават, тялото помни, но не би попречило на желанието, нали? Не, вече е късно да започнем отново. Късно е за извинението на страстта, все по-силна и обсебваща. Нямаш ли желание да го направим отново? Отговорът е положително отрицание на свитата в скръб любов, предавана по полов път. Редовно, ...като камионите с боклук в неделя сутрин... Като стомашното неразположение на бъдещите майки, предавани по полов път.”

- Чудесно. – каза режисьора щом Тина свърши и притихна с въздишка. - А сега се направете на ябълката, ударила Нютон по главата.

Само че да се направиш на ябълка, никак не бе лесна задача. Още повече, когато става дума за такава известна ябълка, неповторима като фундаменталното откритие на самия учен и с не по-малко място от него в историята на човечеството. Как да подходя?, попита се Тина. Но време за мислене нямаше. Трябваше просто да се довери на инстинктите си, добре тренирани в театъра и да се хвърли в музиката с цялата жар, на която е способна. Модерато, алегро, ачелерандо, престо, кресчендо – до внезапен финал, твърд и безкомпромисен като сърдечен удар. Начало. Камера. Снимай!:

Тина бавно се завъртя около себе си и започна разцъфването на плода. Бавно, но не съвсем. С ритъм на пълнещо се с живителни сокове тяло тя постепенно увличаше енергиите около гладките си форми. Формата всъщност е ключа към разбирането на идеята, а идеята бе: живот изпълнен със себеотдаване на природата, такава, каквато те иска, такава, каквато ти я искаш. С узряването си Тина увеличаваше ритъма до скоростта на зашеметяване при пълната зрялост. Тялото й се извиваше, търсеше себе си, показваше се загатнато, после изчезваше в мрак, докато накрая не разтвори зрелостта си – мека и сочна – за другите. Ритъмът бе вече много бърз, когато червеят се появи, желан гостенин на перфектната форма, натежала до пръсване. Видяла малките му мустачки пред очите си Тина се разтвори и с лека болка прие слузестото му тяло. Тя трепереше в екстаз до пълното му изчезване в нея, докато останала без сили се хвърли по корем, сякаш падна мъртва, но не съвсем, върху плота на бюрото и замря. Идеята умря, за да роди друга. Дали? Да живеет змията, иначе ябълката би била просто нещо зелено и ненужно, като листна въшка. Не случай Нютон се е самоцапардосал с ябълка. Малко е самохвално, но ни прави лек намек за божествеността на собствената си личност и нейните творения.

Но коментарите бяха безмълвни. Минута по-късно режисьорът изпъшка:

- Невероятно! Направо ме изпотихте!

- Благодаря. – каза скромно Тина и зачака присъдата.

- Няма да ви лъжа – каза вече по-спокойно режисьора – Засега сте нашия фаворит. Но нека видим и останалите кандидати преди да продължим разискванията по филма. Става ли? Ще поддържаме връзка.

- Разбира се. – отвърна Тина, ръкува се с него и излезе от стаята.

Бавно вървеше по коридора. Бе със смесени чувства. Знаеше, че изигра етюда си добре – в мига, в който се хвърли върху бюрото дори успя да забележи ерекцията му – но дали му е допаднал като съдържание. Докато се питаше това усети нечия ръка върху задника си. Обърна се и видя усмихнатото лице на Лейди Би:

- Скъпа, беше страхотна! – рече тя и леко се допря до нея. – Взе му акъла! Откъде ти хрумна да представиш падането на ябълката като еротично преживяване?

- Незнам. Така излезе от мен.

- Невероятно! Видя ли го, едва що не се изпразни! – и Лейди Би се захили. Ръката й бе все още върху задника й. – Слушай, мисля че ролята е твоя. Ела да пием по кафе и да обсъдим някои неща около филма. – И понеже Тина леко се колебаеше, тя додаде – Хайде, няма да те ухапя! – с леко потупване по дупето. “Знам ли?”, запита се тя, но само каза:

- Добре. –  и двете тръгнаха. Чудеше се кога ли Лейди Би ще махне ръката си от нея.

Накрая все пак се наложи да я махне, понеже трябваше да седне на бар-столчето в “at the Bcafй”. Едва ли е случайно, помисли си Тина (тя не вярваше в случайностите, особено когато разни неща се повтарят непрекъснато), да попадна с Лейди Би в “at the Bcafй”. А и ръката й така добре и многозначно опипа задника й, че Тина се подготви за евентуална свалка, запазена за и защитена от дълбоко интимната си връзка в момента.

Лейди Би така настани задника си на бар-столчето, че някой от дъното от заведението изпъшка. Тина просто седна до нея на другото и облекчено въздъхна, добре барикадирала така задните си части, че ничии очи да не могат да се наврат някъде там в мрака. Мнозина биха опитали, предположи тя, особено като взе предвид интереса, който останалите проявиха към странната поза на Лейди Би, чийто задник бе изнесен твърде назад, така че се показваше почти целия, а широко разтворените й крака закачени на страничната рамка на стола.

- Усещаш ли интереса им? – попита тя Тина и сложи ръка на бедрото й.

- Да, но не го споделям. – отвърна Тина и си поръча безалкохолен коктейл. Лейди Би избра плодова дъга с парченца грейпфрут и мартини.

- Опитай го. – подкани тя Тина и поднесе сламката към устата й.

- Не, благодаря. – отказа съвсем съзнателно.

- Знаеш ли, - започна Лейди Би – за актриса си доста сдържана. – и ръката леко се придвижи нагоре и стисна бедрото й.

- Може би не искам да стискам всичко, което стои право и си иска. – отвърна тя и се усмихна.

- Сигурно си права. – усмихна се на свой ред Лейди Би, махна ръката си от бедрото й и леко размърда задник. Някъде в дъното някой отново изпъшка. – Не може всички да правим едно и също. Докато един прави революции, друг прави свирки. Въпросът е от коя страна искаш да бъдеш.

- Нито на една от двете. Мразя революциите, а свирките ги оставям за такива като теб, които не могат да устискат желанието и само искат да лапат и лапат, без значение какво им се предлага.

- Скъпа, живеем в консуматорско общество. – усмихна се Лейди Би, след което леко се наклони към Тина – Но знаеш ли сега какво наистина ми се иска.

- Какво? – попита Тина. Никак не бе заинтригувана.

- С теб да сме на пустинен остров, на който няма нищо, освен извор на вода. През деня ще пием вода, а нощем ще те чукам...

- Малко прибързваш с чукането, струва ми се.

- Защо? Ти си красива жена.

- Но съм отдадена с цялото си сърце на някого.

- Скъпа, да не би още да вярваш в любовта. Това си е пълна заблуда и мираж.

- Не вярвам, а я преживявам. Има малка разлика.

- Искаш да кажеш, че си мислиш, че си влюбена.

- Не. Искам да кажа, че преживявам нещо много истинско и дълбоко. А това, че го наричам любов се дължи не на мене, а на езика. Това е думата, чието съдържание е най-близо до това, което усещам, колкото и неясно да е то.

- Но любовта има различни измерения, ако все пак приемем, че съществува.

- Да. Има и безкрайни нюанси на чувството, за които в повечето случаи дори и да искаме не знаем как да говорим. Нямаме достатъчно думи... Но чукането не е от тях. – допълни Тина и отпи глътка от коктейла.

- Не те разбрах. – повдигна вежда Лейди Би.

- Имах предвид, че там няма нищо неясно. Както го правиш, така можеш и да говориш за него. Толкова е лесно и просто.

- Да, но не можеш да отречеш, че оргазма е вълшебство. Точно това ме кара непрекъснато да искам да го правя отново и отново.

- Извинявай, но трудно ще ме заблудиш. Ти не го правиш заради оргазма. А това, че непрекъснато си предлагаш задника не доказва нищо.

- Хубавия задник трябва да се показва...

- ... За да бъде шибан с пръчки.

Лейди Би се сепна и погледна Тина внимателно.

- Ама и ти си едно зверче. – каза тихо тя, приближи глава до тази на Тина и леко впи зъби във врата й.

- Хей, не прекалявай. – отдръпна се Тина и запали цигара.

- Да сменим темата, а? – предложи тя. Лейди Би кимна и се намести на стола.

...

Разговорът с Лейди Би се бе оказал доста интересен, но Тина бързаше да се прибере. Откровенията на русата красавица попълниха колекцията й от образи, които Тина грижливо запазваше в паметта си за по-късна употреба в сценичните си изяви. Малко я притесниха сексуалните й намеци, обаче тя ги пренебрегна. Не бе от жените, които ще се изчукат с някого само, за да получи роля или работа. Има неща, които и бедните не трябва да правят за пари. На лозунгите им мина времето. Сега пролетариата може да се съединява само с канализацията, тя поне не вика и не протестира.

Вечерта излязоха с Алая на ресторант. Имаха повод да празнуват – режисьора се бе обадил в късния следобед да я покани на първите пробни снимки и да обсъдят подробностите по договора и ролята. Избраха си хубаво заведение със страхотна кухня и полуоблечен персонал от женски пол. Кога ли ще започнат така масово да събличат и мъжете, зачуди се Алая, но мисълта се изпари толкова бързо, колкото се бе и появила и тя се отдаде на удоволствието да поглъща.

- Скъпа, - обади се Тина – внимавай, оралните удоволствия са пряко свързани с аналните. – и се усмихна.

- Заплашваш ли ме? – прие шегата Алая и я замери с ягодка, която попадна точно на носа на Тина.

- Извинявай, - каза Тина – но отивам да си напудря носа. – Ощипа я и стана по посока на тоалетната. Подходът на красивата й задна извивка бе леко закачлив. Алая поклати глава, вместо аплодисменти (все пак представлението бе за нея) и запълни отсъствието й сочни обещания, поздрави на готвача.

На около двадесетина метра от нейното блаженство Тина бе леко наведена над мивката, когато усети нечии ръце да я стискат за гърдите. Еба ти деня!, възмути се с основание някой в нея, а самата тя стреснато се извърна. Хватката му обаче бе здрава. Как се бе озовал този мъж в женската тоалетна Тина не знаеше, а и не я интересуваше. Лошото бе, че зачервеното му и грубо лице, завряно брутално в нейното, сериозно я изплаши.

- Само да гъкнеш и ще те разпоря! – процеди той през зъби и заби голия си член, предварително изваден, в тялото й.

- Хвани го! – заповяда той, стисна я за гърлото и захапа едната й гърда. Тина безпомощно се огледа. Страхът я завладяваше. Никак не бе очаквала, че в центъра на града, насред оживеното заведение, ще стане жертва на изнасилване.

- Хващай! – изсъска отново онзи и стисна по-силно гърлото й. Тина се подчини, треперещите й пръсти обхванаха члена му. Той продължи да мачка със зъби гърдите й. И сега какво?, запита се Тина, когато шум от отваряща се врата го разсея за миг и той отпусна хватка. Сега е момента, втори шанс едва ли ще имам, помисли си в полуистерия Тина, събра всичките си сили, блъсна го с една ръка и го изрита в топките. Той изпъшка и се преви надве. На колана му лъсна пистолет. Тина побърза да избяга от тоалетната.

- Забави се. – каза Алая, докато тя сядаше. И понеже отговор не последва, тя се вгледа в нея:

- Какво има? Какво се е случило? – попита я Алая.

- Нищо. Един мръсник ми се нахвърли в тоалетната.

- Тук ли?! – Алая бе изумена.

- Тук.

- Ей, сега ще му еба майката! – викна Алая. Бе бясна. Тина я хвана за ръката:

- Не прави нищо, моля те. Седни... Той има пистолет.

Алая се подчини, въпреки нежеланието си, и здраво стисна зъби, а ръцете й се свиха в юмруци.

- Спокойно. – стисна ръката й Тина – Нищо не се случи.

Но нещо се бе случило, Алая знаеше това. Бе изписано на лицето на Тина, което тя познаваше толкова добре. Успя да разбере и кой е мръсника, опитал да изнасили приятелката й. Отново лицето на Тина й подсказа, когато с лека гримаса на отвращение се извърна настрани. Алая плъзна поглед в обратната посока. “Значи, това е мръсното копеле!”. Алая го позна. Цяла вечер бе седял през две маси с един побелял дъртак и нескрито зяпаше към тях. Още тогава разбра, че интереса му не бе към нея, а към Тина, но го пренебрегна. Не се случваше за първи път някой да мята похотливи погледи към приятелката й. Освен че бе красива, тя имаше и едно типично актьорско очарование, което всъщност помагаше на някои да бъдат по-харесвани и от публиката и от камерата. Тина също го притежаваше, но Алая никога не бе мислела сериозно, че някой ще стигне толкова далеч, че да й посегне. Но ето, че такъв мръсник се появи, а ръцете й бяха вързани като с въже за мачта по време на буря. Толкова безпомощна се бе почувствала. А фактът, че не можеше да направи нищо, поне за момента, допълнително я ядоса.

Той усети пълния й с омраза поглед, но с нищо не показа, че му е направил впечатление, нито че свързва по някакъв начин случката в тоалетната с него. Алая обаче добре запомни мазната му червена физиономия, след което се зае със задачата да отклони Тина от спомените й за неприятната случка, въпреки че знаеше колко дълбоко впечатлителна бе тя по природа.

 

 

 

ГЛАВА 3:

(Бисквитеното чудовище)

 

Освен че се хвалеше с големината на пишката си, Дядо Станчо обичаше да разказва и истории от своето минало на гробар. Стажът му определено бе по-дълъг от онази работа, но самият той предпочиташе да навира последното в очите на хората.

Всъщност дядо Станчо бе роден философ-есхибиционист. Любимо занимание му беше да излиза в парка и след като се насити на младите майки от разстояние, които се разпищяваха като видеха сбръчкания му орган, (е, изяждаше по някой и друг шамар от време на време, но както той обичаше да казва: “това още повече ме топли нощем”, каквото и да значеше това), той сядаше на някоя пейка, включваше диктофона, който дядо Мраз (още един дядо, с усмивка си мислеше Станчо) му донесе за Коледа навръх 60-тия му рожден ден и започваше да записва случайните си мисли, с които много се гордееше. Тъй като скоро щеше да смени земните селения с небесните, съвсем естествено мислите му се лутаха объркано между собствения му гробарски опит и идеята за смъртта като такава, в себе си, както обичаше да казва дядо Станчо. Аз съм поет, казваше той и зареждаше касетката със стари записи в диктофона, за да ги пусне на съседа си по пейка, ако някой въобще се заблудеше да направи такава глупост.

Един ден това неблагоразуемие имаше не някой друг, а Бисквитеното чудовище и то не за друго, а просто защото много й се спеше и мислеше да подремне на слънце известно време. Този път дядо Станчо бе субектът, който се прикачи към ситуацията. До този момент двамата не се бяха срещали, а и въобще не подозираха за съществуването на другия, въпреки че бяха герои на едни и същи сънища. По-точно  кошмари с неизяснен произход, като множествено съзнание.

Дядо Станчо се възползва от задрямалото внимание на Бисквитеното чудовище и първо дискретно отърка сбръчканата си пишка в коляното й и докато тя се чудеше какво по дяволите става, той побърза да включи диктофона си, но не на запис, а на възпроизвеждане, по което тъгуваше от години.

“Сълзите се стичаха по страните на смъртта, полепнала по лицата на страдащите. Жените оплакваха невидяното бъдеще зад маската на мъртвеца. Отворените устни на гроба очакваха да погълнат студената хапка от дърво. Попът се кръстеше, гледаше мъртвеца и се питаше: Каква идея си ти? Човек схваща смъртта като своя орис, а как ли смъртта схваща човека? Станчо се изправи, погали дръжката на лопатата с дланта си и се опита да затвори вратата към неживото за живите. Не успя. Вдовицата разкъса черните си дрехи и се хвърли по очи върху онова, което-до-вчера-е-било. Устата й се сгърчи от писъци: Къде отиваш? На кого ме оставяш?... Нещо трепна. Кое е живо и кое мъртво? Семето, посято в земята мъртво ли е, за да роди? Станчо усети стягане в мускулите си. Ужасно нещо. Плът до плътта, а не се чувстват. Студени, лепкави късове до горещи, трепкащи пори. Изправиха я. Все пак вратата трябва да бъде затворена. Не е позволено на живите да надникват под полите на старата дама. Спазвайте приличие, моля! Тя няма плът като другите. Формата й не може да бъде красива.

- Хайде, какво чакаш, заравяй! – изсвистя попа през зъби и тресяща се брада.

Станчо загреба пръст. Греби и хвърляй. Първо навън, после обратно. Отваряй вратата, затваряй вратата. Животът на дупката е кратък. Животът в дупката не е. Последно загребване и готово – всичко е вече спомен.

- Вземи за Бог да прости. – чу до ушите си глас през сълзи. Взе и остави. Сега при другата дупка.

Когато всичко се срива до основи остава ли основание за градеж? Погребването не е основа. То е дъх във времето на безвремието. Полъх от нищото. Акт на разчувстване. За да се роди нещо, първо нещо трябва да умре. Времето не дава компенсации, но поне дава утеха. Чиста математика. Колкото повече, толкова по-добре, толкова по-назад, толкова по-далече. Толкова и толкова. Време и нищо. Има ли разлика между тях?...”

Докато Бисквитеното чудовище осмисляше какви точно глупости бе изслушала току-що, дядо Станчо побърза  да я удари през лицето с още едно от своите малки откровения.

“Умираме, за да направим живота действителен. Не се изисква много. Малко лош късмет или някой заблуден бацил, който поглъщаш от устата на любимия. По един странен и парадоксален начин смъртта утвърждава любовта. Някой си отива завинаги и щом го докоснеш в главата ти светва идеята: Ама аз обичах този човек! Завръщаш се, обръщаш се към себе си, широко затворил очи за чуждото вън. Виждаш действителното, но действителното вече е мъртво. Припознавайки трупа, припознаваш загубата на завърналата се изгубена любов. Прощаваш и си простен. Пред смъртта всичко подлежи на прошка, дори самата прошка, наметнала тази удобна дреха за последното си излизане на сцената. И остават призраците. Недовършената работа. Недоизказаните думи. Непризнатите чувства. И вината, която се надига в главата ти и заплашва да я пръсне, да я  взриви. Кой е виновен? Аз съм виновен. Ти си виновен. Той е виновен. Тъпо копеле, как можа да го изпуснеш! –пищи младата жена към треперещия старец и дундурка истерично ревящо бебе, а до бедрото й, това хубаво младо бедро, лежи зад стени от дърво малкия й син, който с вик МАМО! се изскубва от дядо си и тича, тича да целуне и да бъде целунат, да усети в прегръдка топлия пулс на майчиното сърце, тича през улицата – СПРИ! – изскърцват спирачки, тъп удар: Бум! Туп! – пада малкото телце и източва през задника кръвта си, за да стане леко, по-леко от въздуха и да полети към слънцето и вечната му топлина, светът е вцепенен за миг, после се чува тропот на тичащи нозе, майката пада до детето, сълзите мокрят изгасналите му очи; ето го и стареца, полужив, отдавна плачещ, и той пада на колене, младата жена го поглежда: Как можа! Никога няма да ти го простя! – безмълвно крещи. Но след година, измъчен и безкръвен, кръвта му сякаш е източена от тялото, от вина, той се строполява на пода в кухнята, пада в нозете й и гаснещият му поглед моли: Прости! Прости! – и в един кратък миг – тя не проронва и дума, привеждайки се над него: Татко, какво ти е? – той съзира в очите й мекота, която беше забравил, кратък отблясък на любов – тя помни детството, благодаря ти! – той с въздишка на облекчение напуска тялото. Тя плаче: Всички ли? Всички, няма да се изплъзнем. Животът се нуждае от своите доказателства за реалност...”

Записът спря. Бисквитеното чудовище гледаше тъпо сбръчканата пишка на дядо Станчо, а в главата й кънтеше гласа му от лентата. После се сепна:

- Хей, тук има нещо!

Дядо Станчо потърка бузи.

- Така ли? – Сега вече тя го погледна в лицето.

- А ти кой си?

- Аз съм Станчо. – Беше ред на Бисквитеното чудовище да потърка бузи.

- Така ли? А защо тогава говориш за себе в трето лице?

Дядо Станчо само поклати глава: какво ли разбират ТЕ от поезия, където ТЕ бе неформирания образ на потенциалните критици.

Да, той винаги говореше за себе си в трето лице.

Като трето лице се явяваше и в сънищата на Тина. По-скоро кошмари и то често повтарящи се, те винаги караха Тина да се чувства душевно объркана. Тя въобще не можеше да разбере причината за тях, нито пък какво  трябва да означават. В съня с дядо Станчо тя бе гола с него в леглото, който също е гол и двамата спят. На сън Станчо получава ерекция и също насън Тина обхваща члена му с дясната си длан и започва да го дърпа, сякаш за да го откъсне. На това място винаги се събуждаше.

Кошмарът с Бисквитеното чудовище бе още по-гаден. Тина сънуваше как влиза в стаята си и намира Бисквитеното чудовище гола с разтворени крака в леглото. Тя вдига един пръст и с хищна усмивка посочва към Тина, а провисналия й клитор застрашително се поклаща като театрална завеса. Картината с поклащащия се клитор винаги караше Тина да подскача в леглото и да се буди.

Най-странното от всичко бе, че нито тя, нито Алая познаваха дядо Станчо или Бисквитеното чудовище. Но те не бяха неизвестни в уравнението.

Бисквитеното чудовище бе кръстена така от Лейди Би, сестра й, още докато бяха тинейджърки и играеха заедно в местния женски футболен отбор. Двете и досега продължаваха да правят щуротии като се съберат заедно. След като се оттърва от сгърчената пишка на дядо Станчо Бисквитеното чудовище се срещна точно със сестра си Лейди Би.

Лейди Би би била прекрасна сестра, мислеше си Бисквитеното Чудовище, ако не бе вечното й желание да ухажва мъжете по един отвратителен начин. Противно на всички теории за разделените половини на едно цяло, което никога (другарю Платон) не е било цяло, Бисквитеното Чудовище противопоставяше идеята, че човек си е самодостатъчен, особено в ерата на силиконовите играчки. Но това са теми, на които Лейди Би реагираше много остро и крясваше на сестра си, че е фригидна.

- Ако АЗ бях ТИ щях да си обрежа клитора. За какво ти е, след като въобще не изпитваш удоволствие от секса?

В отговор Бисквитеното Чудовище сви неприлично пръстите си.

 



Тагове:   Лондон,


Гласувай:
0



Следващ постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: milub
Категория: Изкуство
Прочетен: 15701
Постинги: 11
Коментари: 0
Гласове: 17
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031